Тайните на село Ночево - второ посещение

След първото ходене в Ночево се оказа, че има прекалено много да се види наоколо, но изисква ходене и търсене и време, ако сте без водач, който да ви съкрати тоя вид мъки. Е да, ама на мен водачи ми бяха четенето по разни форуми за планинари, запалени по траките и историята, хора като мен или просто други пътеписи, от други хора, които разказваха за техните пътечки. Къде ти акъл, да  знаеш, че в самото Ночево има хора, дето могат направо да те заведат, ако ги помолиш, поне така се оказа в последствие. Е аз, явно бях решил да ми е трудно и вярвах, че предварителната подготовка ще ме отведе до желаната дестинация, дори без водач. Реално разполагах с няколко часа, та в моя случай, за краткото време трябваше да вида възможно най – много или най малкото да се изгубя по дадена пътека, като така поне за следващия път ще знам къде да не се губя. Да търся водач в селото, на фона на пустотата и празните дворове, означаваше да ходя от врата на врата първо да проверя има ли някой и ако има евентуално той да ме упъти, къде да си намеря водач, а това щеше да е време, което можех да вложа в собственото си изгубване. Някои археологически обекти на които съм бил, съм ходил по 3 или 4 пъти, докато ги открия, скрити зад някой шубрак примерно под носа ми или при нежелание на местните да споделят пътя до там, тъй като ме мислят за иманяр или някой с непочтенни намерения. И колкото и да си начетен, колкото и добри описания да четеш, къде и как да намериш нещо, реалността често е различна и се губи време в търсене. Та и аз така. Тръгнах втория път да търся шарапаните до Ночево, по описание, обекти с размери, които лесно се забелязват, търсих, търсих, но шарапани не намерих. Накрая се изкачих по една висока скала, която ми даде видимост и доста зад мен видях пещерата Коджа Ин, познах я по снимките които бях виждал преди това и предположих, че ставаше дума за същата, точно с 4 ниши над нея. От високата скала на която се намирах, се виждаха ниши на още много места, но всички бяха отдалечени от мен, горе долу, колкото и пещерата Коджа ин, а по това, което виждах, нямах как да съдя, дали терена ще ми позволи да стигна до тях, лесно или трудно. Гледката към Коджа Ин ми подсказваше, че трябва да се изкача нагоре и дори предварително набелязах няколко скали, които да ми служат като ориентир и до които да мина. По късно се оказа, че съм прав и всъщност, там от където аз атакувах Коджа ин имаше доста голям наклон, но не и непреодолим. Но, да караме по ред. Ето отправната точка в село Ночево, сградата на бившето училище, до нея се намира и помещенията на кметския наместник. Надявах се да срещна някой почуквайки по вратата, но уви.

В средата се вижда и кметството. В дадения ден беше заключено и не се виждаше и чуваше жива душа. Зачудих се дали да не оставя мотора, точно там на сянка, но си викам, че като не съм питал, няма и да е редно, та го оставих на площадчето пред училището.

От тук, започва да се вие нещо като пътека, която в началото е леко изкачване, а после тръгваш по равно. Ето го моторчо, кротко си седи и ме чака:

Тук ме срещна един мъж, който слизаше от пътеката по която вървях. Показа ми къщата му на отсрещния склон, обясни, че кмета го няма в момента и че поминъка на селото от миналото е убит от годините демокрация (не че преди това е цъфтял, но е било далеч по добре), спомена и че жителите на селото в момента са десетина човека. А преди тук е имало училище, ми обясни мъжа а в гласа му тъга по миналото. Имало е живот. Раждания. Сватби. Като ме гледаше така, сам с мотора, в тая пущина и в тоя пек, отговора ми, че идвам да видя шарапаните и пещерата, някак не му вдъхваха доверие или поне на мен така ми се стори. Беше възрастен, но жилав и пъргаво вървеше по пътеката. А очите му. Въглени, светят строго някак. Не го снимах, а отвътре много ми се искаше да го питам дали ще ми позволи да му направя една снимка. Обясни ми да следвам пътеката и ми даде няколко ориентира как да намеря шарапаните. Отмина и аз продължих по пътя си. Сега ме е яд, че не му запомних името, беше турско.

Жегата е убийствена и само повея на вятъра от време на време, прави нещата поносими. Търся шарапаните, но в един момент пътеката, по която вървя изчезва или аз просто я изоставям, а на телефона ми вече няма нет, съответно приложението, което ползвам с координатите на обектите, спира да работи. Нищо, казвам си, ще разчитам на описанията на местността в пътеписите, които съм чел и дадените там ориентири, но нито откривам съответните дървета, поляни, камъни и т.н, нито нищо. Минава бързо час, после още един в лутане и вече се ядосвам, че тоя път май, няма да видя нищо, когато поподам в нещо като дол с дъбова гора. От едната страна почват скални образования, чиито върхове не виждам от короните на дърветата. Виждам, че от едната страна на около 10 метра височина има нещо като изрязана площадка в скалите и се чудя, ако се кача там, дали ще имам видимост, за да се ориентирам къде сам. Скалите са едри и преценявам, че ще се кача лесно, като по стълби. Качвам се успешно. Оглеждам се и я съзирам. Пещерата Коджа Ин. Подминал съм я поне преди час и стои на може би по малко от километър разстояние по права линия. Направо съм сляп, но в търсене на шарапаните съм гледал прекалено много надолу по земята явно, защото дори по моята пътечка, по която дойдох, видимостта към пещерата е била налична, много преди да стигна долчето. Чертая бързо план, как по права линия да стигна възможно най–бързо до нея. Значи и шарапаните са близо, защото в описанията които бях чел, навсякъде казват, че пещерата е в близост до тях. Да, но да проверявам камък по камък, които изникват пред мен, да ги обикалям, отнема доста време.

Пещерата Коджа ин, както и няколко скали около нея, по които си личат издълбани ниши. От снимките не личи, но терена си е стръмен. Цепя право към нея.

Наоколо, почти накъдето и да се обърна има скали с ниши, но все отдалечени от мен, и за да ги обходя, ще ми трябват вероятно часове:

Тук нишите са в подножието на скалата, но все пак си личат, в далечината преброявам поне десетина.

На други скали, виждам три в горната част на скалата, като разположението им е две в една равнина и трета, по средата им, но малко по-надолу.

 

Броят им е внушителен, а някой ниши са на скали с височина десетки метри. Колко само ще е интересно, човек да стигне до там и да ги разгледа от близо. Изумен съм. Броят на скалите с ниши, неочаквано за мен е много голям. Едно е да четеш, друго е да отидеш и да видиш. Определено предвиденото време за днес, няма да ми стигне за нищо, но пък другия път, като дойда ще знам, на къде да се насоча.

 

Обещавам си със сигурност, някой ден да се върна тук, за да проуча още по детайлно района. Но, съм наистина изумен, че на толкова малък периметър около Ночево, има такъв огромен брой скали с ниши. Интересно е да се спомене, че през годините археолози са посещавали този район, регистрирани са някой обекти, но като цяло няма детайлни или мащабни археологически проучвания, а мястото е такова, че такива са силно необходими. Трябва да предположим, че явно района около Ночево е обитаван от дълбока древност и най вероятно в близост има още много неразкрити обекти, като още древни градове, светилища, скални комплекси. Вместо науката да проучва древността и историята на тези места, тези села тънат в тотална забрава и от наука и от държава. А само какво културно и историческо наследство е това. Колко държави в Европа могат да се похвалят с история като нашата? Гърция и Италия, ще кажат някой, но нас българите ни е имало и сме строяли градове, далеч, преди гърци и римляни. Един неизследван достатъчно район, но видно изключително богат на археология. В нормална държава от такива обекти, благоустроени, от туризъм се печелят милиони, без да се вреди на природата или паметниците.  

Жегата и времето ме гонят, яд ме е, че се отказвам от търсенето на шарапаните и остава Коджа ин, към която имам визуална връзка. А шарапаните уж и те са в този район, на около 50/100 метра от пещерата. Подозирам и имам усещането обаче, че съм на метри от тях, но растителността ми пречи да ги видя. Крият се някъде наоколо. Луда работа, видя ли къс скала или камък и се почва едно обикаляне, лутане, да я видя отвсякъде, да ги видя всички, а те са десетки, стотици, хиляди сигурно. Някои хора гледат хубави жени на Главната и си пият кафето, аз гледам скали в жегата в пустощта и ако видя ниша, ахвам в захлас.

След известно време съм в подножието на пещерата Коджа Ин. Ето я. Успокоявам се, че ако не друго, поне открих тази пещера, след цялото ми лутане. 

Не следвам пътека. През цялото ми време нишите над пещерата са пред очите ми. Реално изкачвам по стръмен наклон към пещерата, по права линия от мястото, до което бях стигнал, но като стигнах горе, видях, ясно очертани пътеки по посока Ночево. Решавам, че по обратния път, ще тръгна по тях. Вече съм, съвсем близо. Остават ми метри.

Ето я. Там съм. Притаявам дъх и се услушвам. Оглеждам внимателно за змии, тъй като човека, който срещнах в началото каза, че понякога има и обичат да са на припек по скалите. Над нишите, скалата ми изглежда като да е изкуствено сечена допълнително, но за днес няма да има време да се изкача до самия и връх и а вече съм уморен. Всъщност истината е, че не ми се рискува да се катера по скалата, нито съм екипиран подходящо, а и съм сам. Ако сгреша някъде, може да попадна в много лоша ситуация. Обяснявам си на себе си, че днешната ми задача е да проуча пътеките и обектите, и излишното рискуване не си струва. Все ми се струва обаче, че отгоре има дялана площадка и си умирам от любопитство да се кача и до там някой път.

 

Точно на входа съм. Каква ли е връзката между четирите ниши и пещерата. В основата си, сякаш са подравнени, но реално всяка е с различна височина. Ако се вгледате в последната ниша от ляво на дясно, ще ви направи впечатление, че тя е почти идеален равнобедрен трапец, а самите рамена, са идеални прави, сякаш рязъни с лазер. С какъв инструмент древните са постигнали това. Сякаш и самото място на което са издълбани нишите е предварително изгладено, защото в останала си видима за мен част, скалата има груба повърхност от чупки, криви, издатини, вдлъбнатини и т.н.

Отново обратен наклон. Мястото не е за скеле удобно. Висене на въже, също не ми изглежда, достатъчно практично, ако ще дълбаеш ниша. И все пак, някой, някак, някога ги е направил, тъй като със сигурност, това не е игра на природата. Мистерия.

 

Входът е доста голям и светлина влиза почти навсякъде. Мястото е с особенна енергия и сякаш можеш да усетиш, че тук, на това място от хиляди години хора са търсели убежище, я от гнева на природата, я от някой неприятел. Огледах се уж внимателно, но поне аз не различих, рисунки, скални изсичания или ниши в самата пещера. Трябва да уточня, че като човек, който е много емоционален, всяко посещение на подобно място, предизвиква у мен огромна възбуда, която подозирам, понякога ми пречи да се концентрирам и да „забелязвам“ някой неща. В същия ден бях пропуснал шарапаните, а по описание, те хич не са малки, но аз вярвам в енергията на местата и ако не е трябвало да видя нещо, просто не е трябвало. Убеден съм, че траките, сами допускат или не хора до тайните си. Едно е сигурно, Родопа пази много тайни. И Ночево е едно зрънце от мистерията. И тея тайни не са за всеки. Съобразявам се с това.

Ето, вътрешността на пещерата. Не е много голяма и дълбока, но не е и малка. За къмпинг нощувка е идеална, има следи от пален огън, само некоя Баба Меца или Кумчо Вълчо да не дойдат да ви правят компания.

Но, гледката от там е страхотна. Гледка, която струва поне 1 милион долара.

Сякаш виждам издълбани улеи, но не мога да съм сигурен, дали е игра на природата или човешка намеса. Паля цигара, за почивка, като гледам да не запаля нещо около мен. Тишината ме обгръща. Гледката на която се радвам, сякаш ме облагородява и само заради това, ставам по – добър човек. Ширнала се е пред мен снагата на Родопа. В пещерата жегата сякаш се усеща по малко, а лекия повей на вятъра от време на време е като сам Бог да те гъделичка. Хубаво ми е. Не намерих шарапаните, но намерих пещерата. Още малко търсене и ще открия и тях следващия път. След цигарата, решавам, че тръгвам назад към мотора и поемам по пътека, която след известно време ме извежда пак до махалата в Ночево с училището. Пътеката върви по било и е равно и си мисля, че атаката от южната страна на пещерата, от към стръмното ще да е по трудния път. След като видях в далечината първите покриви на къщи се успокоих, че се движа в правилната посока. Като стигнах бързо преместих кончето на сянка и направих няколко фотоса, за да не ми се сърди, че понякога е много придирчив. Улавям се, че преди години мечтаех да имам машина за лек черен път и да обикалям местата, които винаги съм искал да обиколя, а днес вече го правя. Колко малко ми трябва, за да съм щастлив. Бензин в мотора и дестинация. Останалото е като сън.

 

От време на време подухва лек ветрец, който сякаш ме мами да остана още. Не ми се бърза и се наслаждавам на тишината, природата и още и някоя друга цигара, като уточнявам, че нищо не съм палил или замърсявал. Внимавам за тея работи. Същия човек, който видях като тръгвах се появява по пътя и идва към мен. Пита ме дали видях шарапаните, казвам, че не съм ги открил, но съм намерил Коджа ин, а той ми отговаря, че и те са там, парцала завързан не съм ли видял. Верно, сякаш на едно дърво имаше завързан парцал, ама не сгрях, че това е ориентира за шарапаните. А той ми вика, нали ти казах за парцала да гледаш. Всъщност дали ми беше казъл, при първата ни среща, не съм сигурен, май по скоро да, а аз го проспах. Питам го има ли нещо друго да се види в района и той потвърждава, че почти скала без ниша няма и споменава за крепостта. Та малко по нагоре от Коджа Ин е върха Калето и там е имало тракийска крепост. Отново съм удивен от богатото на история Ночево. Ако някой ден жена ми ме пусне, ще взема да дойда тук с палатка направо и ще остана докато не обиколя всичко. В Душка ходил ли си ме пита възрастният мъж. Не съм, споменавам. Е и там имало същата работа, дупки, ниши. Невероятно. Къде са ни археолозите да проучват и да разкриват. Защо ли историята на тея места седи ей така неразказана, неразкрита, а следи очевидно има. И то стотици. В близост са Езерово, Биково – села около които са открити най-старият надпис и колело в света. Подозирам, че ако се вдигне завесата за историята на тея места, някой ще трябва да обяснява как цивилизацията започва от територията на съвременна България. Не е ли странно, тук да е най стария надпис, едни от най старите градове, артефакти като колело или плочиците от Градешница, по стари от всичко, което знаем за Шумер, Египет и т.н.

Докато се връщах към селото щракнах скалите северно от селото, където предполагам се намира крепостта. Там е връх Калето.

Със сигурност от върха ще има невероятна гледка, както на юг към снагата на Родопа, така и на север към Тракииската низина, на десетки километри. Най вероятно, когато дойда за трети път, ще се отправя първо към крепостта. Казваме си довиждане с възрастния мъж. Той отминава по неговите си работи. Аз се наслаждавам още малко на прекрасните усещания породени в мен от видяното, после се мятам на мотора и поемам към Пловдив. Е да, ама след Долнослав решавам да се отклоня към Белинташ и не след дълго стигам там.

 

За разлика от Ночево, където нямаше жива душа, тук е пълно с туристи. Да, но по черния път, който води до Белинташ имаше камион с дървари, които събираха трупи и всъщност блокираха пътя. Аз с мотора минах без проблем, но туристите трябваше да ги чакат, да стигнат до Беленташ, да обърнат, за да могат да минат с колите. Лично не обичам шумните места, даже си мисля, че по тея тракийски археологии е хубаво човек да се държи като в църква, да е кротък и смирен и така да си разглежда. Но в този ден тук беше пълно с хора, и като се имат предвид дърварите, че после пак щяха да блокират пътя, реших да не оставям. Паля и поемам пак към Пловдив. Преди Врата, спирам и права малко фото на кончето на фона на Белинташ:

Карам си спокойно по обратния път и си мисля, защо по дяволите не уважаваме повече културното си наследство. Та ние сме рай за археолога. Но историята ни българска е такава, че явно в нейния истински вид, ще да е твърде неудобна за някой. Ето защо не учим например, че най-старите градове в Европа са в България. Че първите надписи с букви са открити тук. Че най старото злато е тук, най-старото колело. Че буквите ни от кирилицата имат прототипи на по няколко хиляди години, че сме първи християни в Европа. И че даже от нас идва и името на целия континент. И това, дето го пиша не е от патриотизъм заблуден, а просто факти, които всеки може сам да намери и прочете. Просто не се официализират. Не стигат до масите.

Да живее България во веки!

Драгомир Желев